Недостатъчно аргументирани биха били твърденията, че
 ниското културно-образователно ниво на родителите оказва 
пряко негативно въздействие върху поведението на собствените им
 деца, ако не се има предвид следното обстоятелство. Първоначално
 /в по-ранна детска възраст/ то е свързано с оказването предимно 
на косвено влияние посредством съществените затруднения, 
изпитвани от родителите при определянето на правилна 
педагогическа позиция в отношенията им към децата 
и чрез ограничаването на избора на методи, форми и 
средства, необходими за реализацията на педагогическото
 въздействие. По-късно, с разширяването на социалния опит 
на детето и възможността му съставя сравнителни характеристики
 на различни явления от общественото битие, включително
 и на родителските авторитети, то би предприело активни или 
пасивни действия за дистанциране от своите родители,
 т.е. констатираното от детето по-ниско интелектуално 
ниво на собствените му родители в сравнение с родителите на 
другите деца вече оказва пряко въздействие върху мотивационната 
сфера на детската личност. От тази ситуация нататък пътищата 
водят в три посоки:

-         приемане от децата на тази даденост, защита на родителите 
от евентуални нападки на всяка цена и демонстриране на 
известна доза на покровителстване в отношението към тях;

-         дистанциране на детето от семейството и опити за 
приобщаване към деца от семейства с по-високо 
обществено положение с осъзнатия риск за 
непривилегированото си положение в тази среда;

-         демонстриране на противоправно поведение като 
своеобразно отмъщение към родителите за 
съществуващото положение и мястото на семейството в обществената йерархия.

Неправилното прилагане на методите за наказание в 
семейството свидетелстват за това, че много родители използват 
своя авторитет като признак за превъзходство над децата, като 
оръдие за насилие над тях.

Незначителен повод или обстоятелство може да доведе
 до забранителни заповеди, които не след дълго биват отменяни
 по неизвестни за детето причини /без никакви обяснения от страна
 на авторитета - родител за мотивите на тази забрана и отмяна/.

В други случаи проявите на жестоко, безмилостно отношение 
към децата чрез прилагането на физически, психически и
 икономически мерки за принуда води до поява на трайно 
депресивни състояния или крайно агресивно поведение. Детската 
агресия първоначално се проявява към: предмети /чупене или 
укриване, ако са ценни за родителя тиранин/; цветя, насекоми, 
животни, птици или по-малки деца, а впоследствие
 към връстници /познати и непознати/; по-възрастни и 
дори към родителите, когато това физически вече стане възможно.

„Лъжливият” родителски авторитет на принудата и
 страха е отричан вече от всички цивилизовани педагогически 
системи като крайно антивъзпитателно, антихуманно и 
античовешко, потъпкващо свободата и достойнството на 
детската личност отношение. Дори А.Макаренко е казал, 
че „Не опърничавостта, не гневът, не викът, не молбата, не
 разпитът, а спокойно, сериозно и делово разпореждане – 
ето в какво трябва да се изразява техниката на семейната 
дисциплина ”Алкохолизмът и наркоманията сред членовете 
на семейството е сигурен признак, бе бракът се разпада /независимо 
дали те са причина или следствие от това/, че възпитателният надзор 
над децата е принизен или отсъства. Често тези явления са 
съпътствани от противоправни действия на родителите вън или 
вътре в семейството, свидетели на които стават и децата.

В семейството на алкохолик/ци/ или наркоман/и/ атмосферата е напрегната; средствата, дори за прехрана, са оскъдни; децата често 
биват малтретирани; успеваемостта им в училище е 
занижена; социалният им статус сред връстниците е нисък. Не 
са редки случаите, когато самите те противодействат физически 
на родителя – алкохолик и побойник, или упражняват насилие
 над животни или други деца. Недостигът на средствата за
 прехрана, учебни пособия и развлечения тези деца преодоляват
 чрез ограбване на по-малки деца или кражби.

„С никакви материални или парични единици не могат 
да се измерят тъгата и сълзите, които пиянството 
носи в семейството; тези морални и физически престъпления, 
които алкохолиците извършват в отношенията си към
 собствените си деца...”

                                                                            Н.А.Семашко

Децата от семейства в които единия от родителите
 пие прекомерно нямат нормално детство. те изпитват страх 
поради ненормалната атмосфера в семейството, свидетели са на 
семейни конфликти, скандали, разводи. Тези деца често са 
обект на различни видове насилие. Не са малко случаите, когато
 такива деца се дават за осиновяване или растат в домове за сираци
 т.к. ако останат при родителите си, децата често са принудени 
да се нагаждат или да се отбраняват. / Такъв е и случаят 
който ще разгледам по-обстойно в разработката си./

Домашното насилие се отличава с висока латентност. Децата 
не са склонни да афишират действията върху тях т.к. няма 
изградени норми дали това е нормално или не, те по-скоро 
считат насилието в дома за вътрешносемеен проблем.

Децата не осъзнават беззащитността си срещу насилието и злоупотребите, те са безпомощни, не само поради трудностите 
при защитата им във физическо отношение, но и поради това, че не 
могат директно да защитават собствените си права. В резултат на 
това децата са жертви на различни наранявания, страдания и 
вреди, нанесени върху личността им.

Семейството – първата и най-важна институция за 
отглеждане, обучение и защита на децата, често се превръща в 
арена на жестокост и насилие. Много човешки същества 
страдат зад “стените” на семейството си, а най- малките членове 
на обществото са и най-уязвими, най-засегнати.

Данните за престъпленията в семейството са върхът на 
айсберга, връх все още смятан от мнозина за “частна” територия.

По този начин децата живеят при най-рискови условия
 там, където би трябвало да се чувстват най-сигурни – в семейството.
 Те са много често изложени на физически нападения, 
изнасилване, вредни традиционни практики, психически тормоз
 и дори на убийства от страна на членовете на семейството, отколкото
 от външни хора.

Последиците от насилието могат да бъдат: придобиване
 на чувство за малоценност, чувство за вина или претърпелият 
насилие по-късно да възпроизведе такова.

Вече много, много пъти е казвано, че насилието не е признак
 на сила, а на слабост. .И не напразно се говори, че насилието 
поражда насилие: като правило, насилници израстват от 
унижавани, потискани и наплашени хора.  Насилените има 
вероятност да придобият и съхранят два основни модела на 
поведение: или продължават да се изявяват като жертви 
или се превръщат в насилници.        

На практика, думата "насилване", означава наличието на 
принуда, унижение, измама и се проявява в различни форми: 
физическо насилие – неслучайно нанесена вреда на детето; 
сексуално малтретиране – използване на детето за 
сексуално удовлетворение; неосигуряване на основни 
нужди и потребности; психическо малтретиране – 
лишаване от психологическа подкрепа, внимание или 
привързаност, подлагане на унижение и обиди.

           

Малтретирането е физическо или психическо увреждане 
на деца, под 18 годишна възраст, причинено от възрастен 
член на обществото, като в повечето случаи това са родителите 
на малтретираните лица.

           

Консултативни стратегии за работа с деца претърпели насилие:

1.      Да се създаде у детето чувство за защитеност, както и да се
 осигури психологическа подкрепа.

2.      Предпазване от дискриминация – създаване на чувство у потърпевшия, че не е загубил нищо от своята стойност, че не е променен в действителност.

3.      Да се попречи на жертвата да се идентифицира с агресора - агресора не трябва да се напада, а да се игнорира, дистанцира.

4.      Да не се допуска насилника да е за детето “значимият друг”.

5.      Да се избягва тактиката “ Нищо не се е случило” и “ Няма нищо” – Джелдети.

6.      Да се даде съвет, покана за нещо приятно, успех, чувство 
за значимост – методика “ Натискане на бутон “ – Адлер.

7.      Прилагане подхода на Карл Юнг – катарзис, свободно говорене за преживените неща и събития - жертвата да излее чувствата си.

8.      Да се изясни на детето, кое е допустимо като посегателство върху него и кое не.

Благодаря, Джулия. Нали не си ме забравила? Разчитам на теб, много- Петък . 27.3. Знам ,че ще направиш нещо чудесно! Успех и приятен ден!

мисля,че наред с всичко изброено дотук,задължително трябва да бъде обърнато внимание и на психическият тормоз..това не е никак маловажно и нанася толкова траини увреждания на личностното развитие,колкото и всички други ненормални фактори,описани в статията..

и аз ти благодаря. Не съм те забравила!
Хубава нова седмица!

абсолютно съм съгласна, той, психологическият тормоз, рано или късно отключва соматични проблеми, здравословни. Психичният дискомфорт е алармата, която бие и казва, че нещата не са наред и ако не се поправят идват страшните, непоправимите неща! Една статия не може да обхване всичко, това не е за оправдание, но си е така!
Специални благодарности за коментара!
Всичко добро!

какво да ви кажа, самият аз съм бил подложен многократно на физическо насилие. Спомням си, че ми се случи за първи път, когато счупихме с приятели пеницилина на прислужник от училището с приятели. Прислужника не ни е малтретирал, но по някакъв начин предизвика тази наша реакция. В последствие бях бит честичко заради бележки в училището, които баща ми явно не приемаше за нормални. Не ставаше въпрос за двойки или тройки. Много често той сравняваше бележките ми с тези на "основните" ми конкуренти и ако се различаваха дори и с една единица последваше бой. Удряше доста здраво, аз не можех да го понеса и се напикавах, майка ми веднага го възпираше. Това се повтори през годините няколко пъти. Въпреки, че знаеше как ще реагирам, той пак го правеше. Бях беззащитен, не знаех какво да направя. Майка ми беше единствената опора в такива случаи. Питал съм се дали наистина съм негово дете, до такава крайност бях стигнал. Мой съученик стана неволен свидетел на такъв случай и даже ме посъветна да избягам от къщи, мисля че беше в 9-ти клас. Беше шок за мен да го направя! Ей богу, сега и аз имам деца и не мога да си представя да ги бия по такъв начин, както моя баща! Това за мен беше жестоко! Сега всеки път като чета материали за подобно насилие над деца веднага нахлуват тези неприятни спомени от детството ми и честно казано се озлобявам срещу такива родители, не мога да го понеса! Спомените са толкова свежи! Дали съм нормален? Сега баща ми е на около 80 години, опитвах се няколко пъти да подхвана разговор на тази тема, но безуспешно. В смисъл няма разкаяние, само повтаря, че ако е имало нещо е било грешка! Даже не си и спомня, а съм убеден, че е много добре с паметта. Не е и атеросклероза. Искам да съм като другите, да уважавам родителя си, но съвсем малко ми трябва за да си спомня малтретирането от негова страна. В такъв момент съм настроен да го оставя да се грижи сам за себе си, знам като син, че не заслужава това, но съм раздвоен! Дайде ми съвет как да постъпя!

какво да ви кажа, самият аз съм бил подложен многократно на физическо насилие. Спомням си, че ми се случи за първи път, когато счупихме с приятели пеницилина на прислужник от училището с приятели. Прислужника не ни е малтретирал, но по някакъв начин предизвика тази наша реакция. В последствие бях бит честичко заради бележки в училището, които баща ми явно не приемаше за нормални. Не ставаше въпрос за двойки или тройки. Много често той сравняваше бележките ми с тези на "основните" ми конкуренти и ако се различаваха дори и с една единица последваше бой. Удряше доста здраво, аз не можех да го понеса и се напикавах, майка ми веднага го възпираше. Това се повтори през годините няколко пъти. Въпреки, че знаеше как ще реагирам, той пак го правеше. Бях беззащитен, не знаех какво да направя. Майка ми беше единствената опора в такива случаи. Питал съм се дали наистина съм негово дете, до такава крайност бях стигнал. Мой съученик стана неволен свидетел на такъв случай и даже ме посъветна да избягам от къщи, мисля че беше в 9-ти клас. Беше шок за мен да го направя! Ей богу, сега и аз имам деца и не мога да си представя да ги бия по такъв начин, както моя баща! Това за мен беше жестоко! Сега всеки път като чета материали за подобно насилие над деца веднага нахлуват тези неприятни спомени от детството ми и честно казано се озлобявам срещу такива родители, не мога да го понеса! Спомените са толкова свежи! Дали съм нормален? Сега баща ми е на около 80 години, опитвах се няколко пъти да подхвана разговор на тази тема, но безуспешно. В смисъл няма разкаяние, само повтаря, че ако е имало нещо е било грешка! Даже не си и спомня, а съм убеден, че е много добре с паметта. Не е и атеросклероза. Искам да съм като другите, да уважавам родителя си, но съвсем малко ми трябва за да си спомня малтретирането от негова страна. В такъв момент съм настроен да го оставя да се грижи сам за себе си, знам като син, че не заслужава това, но съм раздвоен! Дайде ми съвет как да постъпя!