Агресивността, съответно, се проявява чрез биене, принуждаване или драскане на други деца, в подиграване, присмиване или обиждане, в блъскане, бутане, дърпане и скубане, разваляне на игри и късане на рисунки на други деца. В редки случай тя се проявява и в агресия към самия себе си – в разрушаване и късане на собствени рисунки, конструкции или играчки, самонаранявания чрез хвърляне и удряне на земята, удряне с глава срещу стената или пода, присмиване над самия себе си, умишлено неправилно хранене (при по-големите). Често тези прояви съществуват самостоятелно като проблем, без да са част от хиперактивност.

Общото във физическото развитие на децата и за двете състояния са: нарушена координация, несръчност, проблеми в общите и по-финни моторни действия, трудности при игра с други деца (предпочита саомстоятелни занимания, нещо което, от друга страна, се стимулира в развитието на детето за изграждане на неговата самостоятелност и увереност) и спазване на строги регламенти, емоционална лабилност – колебания и противоречиви настроения. Повечето хиперактивни деца спят по-малко от обичайното и въпреки това се чувстват “бодри”. Същевременно са крайно неорганизирани и им е необходимо време, за да приведат себе си и вещите си в ред (тоалет, стая, личен кът), могат да проявят депресия или агресивност. Забелязват се чести боледувания.

За съжаление родителите много често са между “чука и наковалнята” в отношенията дете-общество. Някои от общоприетите  начини за възпитание фукнционират, други, не. Понякога родителите обръщат внимание на мнения и препоръки, други - са твърди игноранти. Обществото обаче очаква родителите да възпитават децата си добре, независимо какво изисква това. Хиперактивността изисква спазване от родителска страна на някои препоръки и мерки, предлагани от специалисти В по-тежки случаи би могло да се прибегне до лечение с медикаменти, което се извършва под лекарско наблюдение. Агресивността обаче като самостоятелна проява едва ли е медикаментозно лечима. Много често агресивно поведение се наблюдава у деца и младежи, които са били или са непосрдествени свидетели на подобно поведение от страна на по-възрастни около тях (родители, роднини, приятели).

При хиперактивност за всяка възрастова група се предлагат различни методи и начини на “лечение”. Необходими са също взаимни усилия от страна на родители, роднини (с които евентуално детето прекарва повече време), учители и лекуващ терапевт. Общо условие при всички възрасти обаче е необходимостта на детето да се осигури режим, към които да се спазва, както и родителите да запазват спокойствие при каквито и да е провокиращи постъпки и поведение от страна на детето. При по-малките деца са “задължителни” приказките за лека нощ и гушкането, които успокояват детето след активния ден и създават чувство за близост и закрила. При по-големите – е много благоприятно изграждането на добре функционираща система семейство-учене-хоби-приятели.

Повечето деца, страдащи от хиперактивност, се нуждат преди всичко от помощ да научат как да променят начина си на поведение. За някои деца полезна в това отношение би била релаксираща терапия, която научава детето как да се успокоява и да запазва спокойствие, като се използват упражнения за дълбоко дишане и упражнения за релаксация на мускулите, или терапия на поведението, свързана с научаването да се поставят цели и използването на похвалите и възнаграждения като помощ за постигането на тези цели.